***

Толкова много неща вече съм погребал в себе си… Толкова много чакат да бъдат погребани… Станал съм едно малко гробище за неща… толкова са много и така активно гният, че навсякъде около мен започва да мирише.

Все по-трудно става да помирявам разума си с чувствата.

Все по-трудни стават и най-дребните неща за правене, и се чувствам изтощен от мислене.


Изтощен от щастие…


Целият треперя от огромното количество информация, което се изсипва в мен през цялото време (представяш ли си, а даже нямам телевизор!). Сърцето ми бие като песен от втория албум на Тиамат – този, който майка ми наричаше уморената конница.

Гледки, дочути думи, ходенето между тълпата, липсата на любимите хора наоколо – всичко това ми причинява силна болка, която не мога да контролирам (аналгетици не помагат!..)

Безпокойството ми започва да заема по-голямата част от цялото ми същество – изпълва ме като онази строителна пяна, която след втвърдяване придобива сериозна изолационна сила - и незнам кога точно ще изгубя контрол изцяло…

Заобиколен от хора и самотен.

Две в едно.

Спомням си да съм се чувствал така когато бях на 15…

Ужас!!!