nasekomix - definitely song

първият клип на насекомикс

стари, но златни vol. 4

този път не е музика, а едно, което бях забравил, но ненадейно се завърна (странно как ли?!?)
от еличката е и се казва емил:



има и други весели истории с картинки на адрес: http://prikazkite.hit.bg
това е благодарение на двете феи - еличката и вел...
целувам и мълча!

"тест": марий росен; текст: елин рахнев

влизам в залата с безкрайно тегобно чувство, не за друго, а понеже мизерията ме
е принудила да поискам безплатен вход, тъй като се познавам с част от екипа.

(тъпо, нали?!)

сядам и чакам да започне като междувременно си имам едно наум понеже съм чел
текста предварително и дали от предубеденост или поради чист снобизъм съм го
сметнал за плосък.

(да! знам че съм тъп, не ми го натяквайте!)

спектакълът "тест" е нещо повече отколкото бих могъл да очаквам изобщо. и вината
за това (очакванията, нали) е лично моя.

в текста на елин рахнев се съдържа толкова много драматичен потенциал, че ако
бях знаел преди (доколкото се познавам), най-вероятно нямаше да ми хареса
толкова.

първата част преминава (както се казва) в шеги и закачки, а аз съм приятно
изненадан от брилянтната игра на актьорите:
явор влачи едно невероятно френско "ррр" (под формата на говорен дефект), което
го прави много уязвим и невероятно симпатичен (най-малкото всички сме били на ужасяващи интервюта за ужасяващо желана работа и най-малкото сме се чувствали толкова ужасени и не-в-кожата-си...)

та първата част преминава във веселост и мили усмивки, докато втората ме
разплаква и не спирам да плача до финала. и малко след това, но вече поне не
подсмърчам... а и виното е у(споко)поително.

преживяването е силно, а обратите болезнени. женственото "ррр" на яворовия герой
е изчезнало, а героя на петко е изгубил жизнеността и високопарността на изказа
си. вече се движи едва-едва, а логореята му става мъчителна. светът се обръща
наопаки някак. цялото настроение е сменено (и най-важното без да разбереш как е
станало).

минават мисли като на екран. и всичко е толкова злобдневно-болно-тъжно, че
чак ми се иска да съм другаде във вселената, понеже всички вече сме претръпнали
и като мъртва кожа по-скоро сме готови да се отделим, отколкото да създаваме.

мъчно ми е.

мисля си за баща ми. за мама. за цялото време, което сме изгубили опитвайки се
да се правим на това, което не сме.
тъжно е. не е ли?

и плача.

не ми се е случвало от 100 години дори и на филм.
а театъра е къде-къде по-претенциозно изкуство.

така ми се иска всички да видят "тест", че чак ми е неудобно.

много ви моля, гледайте го, за да мога да го обсъдя с някой.
на мен наистина много ми хареса!

всички използвани снимки са от профила на сатиричен театър във фейсбук.
фотограф - Симон Варсано