аз, цвета стоева и нейните мъже

на аспарух,

защото беше с мен тук, тази вечер, в прекрасния пловдив. това ми написа цвета стоева в книгата си, веднага след като ми разказа колко страшно е било да се изяви точно по този начин: александър [секулов] каза, че трябва да говоря поне 40 минути, а аз си мислех, че ще седя и ще си пия някъде в ъгъла…

а аз така и не намерих сили да и призная, че всъщност не съм бил с нея. [не обичам представяния на книги, обичам да чета книги.]

благодаря ви прожектори – приятели мои мислех си вчера, а днес се чувствам адски тъпо. защото тя не заслужаваше да я лъжа. добре де, да премълча. нямаше да я обидя. някак съм сигурен. особено ако бях обяснил, че не съм останал точно защото не обичам представяния на книги и поради тази причина съм си пил някъде в ъгъла.

сега след като прочетох част от разказите ми се иска да бях останал. да бях заслужил признателността и. да бях поговорил малко повече с нея… както и да е.

съжалявам, цвета, голям съм пръдльо!

сега искам да разкажа малко първи впечатления.

книгата мъже е сборник с разкази, в който всеки е не просто поредната гадна история от нещастния любовен живот на младата анархо-феминистка (знам, че това очаквате, фашисти такива!), а истинско разголване и не-махленска откровеност по въпросите на любовта във времето между двадесет и тридесет. начина, по който се изразява цвета [по-точно героинята и катя] е нежно-отнесен, но в никакъв случай приказен. стреля точно без да жали нито себе си [приятелките си], нито мъжете. понякога е тъжно, понякога е голям смях, но при всички положения имаш чувството, че говориш с приятел. и то близък. ето така ми харесва да ми разказват истории. харесва ми и как съживява чувствата, предметите и други неща, които лежат наоколо или пък са се закотвили някъде вътре в теб. харесва ми как си разговаря с тях и от време на време дори ги харесва повече от себе си. абе с две думи – харесва ми.

а следващото е един откъс, който много ме впечатли, вероятно защото вроденият ми талант да убивам време по особено жесток начин за мен винаги е бил голямо притеснение и проблем. та:

докато съм носила на крехките си плещи цялата индустрия, произвеждаща носни кърпички, хората са се трудили, влюбвали, създавали деца. еволюирали са, а аз съм напоявала фикуса на майка ми със сълзи. обяснявала съм му колко е трудно да си човек, а не тъкмо фикус в тоя шибан свят на безсърдечни хора, антидепресанти и на него. светът беше негов. аз нямах нищо. освен шибания фикус.

до нови срещи, цвета, кефиш, тъй да знаеш!