за всички, които го пожелаха
Клицнете тучка
сряда, февруари 27, 2008
понеделник, февруари 25, 2008
"Книжката на Таня" от Георги Струмски
Благодарствено на Бегемот
за напомнянето!
Таня Савичева - седемгодишна.
Таня -
твоята книжка чета.
тя е мъничка, мъничка книжка,
като тебе -
със седем листа.
Първи лист:
Свирят немски гранати,
до оградата падна човек.
Втори лист:
Днес погребвахме тате.
Трети лист:
Днес убиха Олег.
Лист четвърти:
Убиха и баба.
Пети лист:
(как ли сила събра
да напише ръчичката слаба):
Днес
мама
умря.
Шести лист:
Много Савичеви бяха,
вече никого няма дома.
Седми лист:
Ето, пак загърмяха.
Аз останах сама.
Таня.
Танечка,
седемгодишна -
все такава стоиш пред света.
Аз се свеждам над твоята книжка.
Таня,
уча се да чета.
Аз наум я повтарям полека,
колко лесно запомня се тя.
Нека всички опитаме, нека -
тя е малка,
от седем листа.
Историята на Татяна Савичева в Уикипедия
Защо публикувам това?
Сигурен съм, че всеки, който го е чел го помни.
Сигурно по-добре от ”Аз съм българче”.
Друг е въпроса, че вероятно повечето от вас са го забравили… (Браво! Как успяхте?!?)
Помните ли? В първи клас бяхме…
Малки - всеки на по седем листа…
Иска ми се да разбера кой по онова време е изготвял учебната програма за началните училища? Ще може ли този човек да обясни по силата на какво изобщо е решил че тези строфи трябва да представляват едно от първите стихотворения, които всяко дете в развиващото се социалистическо общество, трябва да научи наизуст???
Ще обвини ли времето?
Ще каже ли „аз не исках ама ме принудиха отгоре”?
Как може да накараш всички седемгодишни деца в България да рецитират изразително „мама умря”…
Наистина, колко извратен трябва да си?
Най-напред ужаса, че си изоставен в детската градина...
След това ужаса от факта, че нещо в живота ти се променя необратимо - тръгваш на училище...
И докато все още си напълно гръмнат и не знаеш какво става около теб
ПРАС -
Таня Савичева - седемгодишна...
Кога да ти остане време за щастливо детство при цялата тази депресия?!?!?
Та както обобщихме с Бегемот:
"Книжката на Таня" на Георги Струмски обяснява много неща...
вторник, февруари 19, 2008
***
Емоционално осакатени – като насекоми в плафон сме. Не знаем превода на собствените си желания и се лутаме по кръчмите като уморени пеперуди с отдавна изтрит от крилцата прашец, които обаче не спират да се блъскат в стъклото…
Самотата ни прави мизерни. Кара ни да вземаме непопулярни решения за собственото си развитие и да дебелеем, разкиснати в самосъжалителен сос. Самотата е фурната, в която ако постоиш достатъчно дълго, месото ти започва да се отделя от кокала.
Станали сме едни черупчести, а вътре в черупката дори не е комфортно… Решението изглежда като да е трошене, но никой не знае, пък, дали извън черупката има среда годна за живеене…
Нужно ли е да застанем над бездната, за да започнем да виждаме… да чувстваме?.. Трябва ли лично да се срещнем с немислимото, с ужаса, със смъртта, за да се почувстваме живи?
Спомням си един момент от Fight Club където Марла и Четеца си обясняваха един на друг защо обикалят клубове за срещи на смъртно болни хора. Тогава Марла каза: „Защото когато хората умират започват наистина те слушат, а не просто чакат да дойде техния ред да кажат нещо…”
Дали всичко, което изживяваме не се дължи на хроничното ни преяждане с информация. Тази пренаситеност не е ли причината да ни става скучно? Защо си позволяваме да завиждаме на тези, които живеят по-добре от нас вместо да се замислим какво можем да направим, за да помогнем на тези, които живеят по-зле…
Кой ще даде дефиниция за скука?
Самотата ни прави мизерни. Кара ни да вземаме непопулярни решения за собственото си развитие и да дебелеем, разкиснати в самосъжалителен сос. Самотата е фурната, в която ако постоиш достатъчно дълго, месото ти започва да се отделя от кокала.
Станали сме едни черупчести, а вътре в черупката дори не е комфортно… Решението изглежда като да е трошене, но никой не знае, пък, дали извън черупката има среда годна за живеене…
Нужно ли е да застанем над бездната, за да започнем да виждаме… да чувстваме?.. Трябва ли лично да се срещнем с немислимото, с ужаса, със смъртта, за да се почувстваме живи?
Спомням си един момент от Fight Club където Марла и Четеца си обясняваха един на друг защо обикалят клубове за срещи на смъртно болни хора. Тогава Марла каза: „Защото когато хората умират започват наистина те слушат, а не просто чакат да дойде техния ред да кажат нещо…”
Дали всичко, което изживяваме не се дължи на хроничното ни преяждане с информация. Тази пренаситеност не е ли причината да ни става скучно? Защо си позволяваме да завиждаме на тези, които живеят по-добре от нас вместо да се замислим какво можем да направим, за да помогнем на тези, които живеят по-зле…
Кой ще даде дефиниция за скука?
четвъртък, февруари 14, 2008
Малко поезия...
...по случая.
На кой както му харесва.
* * *
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
© Добромир Тонев
Честит рожден ден на Байкова олсоу!
На кой както му харесва.
* * *
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
© Добромир Тонев
Честит рожден ден на Байкова олсоу!
понеделник, февруари 04, 2008
Абонамент за:
Публикации (Atom)
