Детство мое - наръсено, етажно...

Мисля си за времето когато всичко изглежда толкова логично и то не за друго ами просто логика не ти е нужна.

Тогава имаше неща като комбил - това е песничка, в която се пееше за някакъв змей който ядял деца "понеже лаком бил". Та от там и заглавието - комбил.

Имаше и една Емилия, която много харесваше песента на Шънейд О'Конър нофин къмбес тую. Беше си извадила текста като спира и пуска касетата и записва в моминския си дневник това, което е чула (в този смисъл Кен Лий въобще не е нещо ново за мен).

Имаше и други неща, за които никой не е можел да ме убеди, че не са така ами иначе... като например мерцибеса... Мисля, че майка ми се озори докато ми докаже, че въпросния автомобил се казва Мерцедес... при уточняването на ударението мисля, че даже сме загубили още повече време.

Или първия ми тест по математика в първи клас... реакцията на баща ми след като учителката ни ги е върнала --> Към майка ми: "това с червеното го е писал той, нали?"...



Та искам да кажа, че каквото и да е било детството ми някак много ми се иска да можех да си го спомням по-добре... И адски много ми липсва тоталната липса на нужда от логика или знанието за неща, които са общоизвестни... и някак те правят... възрастен...



Та така де... вие как сте?